На Испания с любов: Андалусия за пет дни – Малага, Гранада, Кордоба, Севиля, Ронда

Минаха повече от пет месеца от пътуването ни до Андалусия, но тъй като буквално броени дни след завръщането ни новият корона вирус удари с такава сила точно Испания, че цялото ни добро настроение и хубави впечатления помръкнаха и желанието за споделяне на видяното и преживяното изчезнаха. Чаках нещата да се нормализират и животът да си потече нормално, но уви, както изглежда, това няма да се случи скоро. И понеже явно ще си останем за по-дълго време само със спомените от пътуванията, днес все пак реших да ти разкажа за  слънчева Андалусия, пък дано с този разказ предизвикам връщане към нормалното, когато пак ще можем да пътуваме без притеснения и да се отдаваме на вкусовете на живота свободно. 

За един от личните ни празници съвсем в началото на март избрахме Андалусия, една от седемнайсетте автономни области на Испания, разположена достатъчно на юг, за да сме сигурни, че хубавото време ни е гарантирано.

Пътуването ни започна със самолет до Малага, от там с кола под наем, с която се придвижвахме от място на място. Предварително бяхме резервирали четирите нощувки в четирите прекрасни града на Андалусия – Малага, Гранада, Кордоба и Севиля, всеки от които, макар и не много отдалечени един от друг, предлага различен пъстър свят, повлиян както от географското местоположение, така и от различното историческо и културно минало.

Първата ни спирка е Малага - голямо пристанище на Средиземно море и център на едноименната провинция в област Андалусия. Населяван е от над половин милион жители, родно място на Пабло Пикасо и на Антонио Бандерас.

В исторически план, градът е основан от финикийци през 10-ти век пр.н.е. През 3-ти век пр.н.е. попада под римско владение, а през 5-ти век е завладян от вестготите. През 8-ми век при завладяването на Испания от маврите, Малага става важен търговски център в границите на халифата на Кордоба. В края на 15-ти век Малага е завзета от кастилските войски, с което приключва мюсюлманското присъствие в района.

През втората половина на 20-ти век Малага се превръща в голям туристически център, какъвто е и до днес.

Настаняваме се в резервираното апартаментче, близо до Teatro Cervantes и централната част на града и нямаме търпение да се отправим към някое от многобройните места за хранене, без особено предпочитание все още - тапас, риба, местни или друго, искахме да опитаме от всичко 😊. В Малага ще намериш по нещо за всеки вкус. 

Кухните на заведенията в града затварят към полунощ, така че ако първият избор не е добър, може да повториш.  Ние имаме препоръки за El Pimpi и затова се насочваме натам. El Pimpi е ресторант, в който може да се загубиш, има входове откъм две улици, а интериорът е повече от приятен. 

Оказа се, че El Pimpi е препоръчан не само на нас 😊, така че без резервация е наивно от наша страна да очакваме да намерим свободна маса. Оставяме El Pimpi за следващия ден на обед, вече с резервация, и се настаняваме в рибно ресторантче недалеч. Няма да изпадам в подробности, но прясната риба и морски дарове са винаги добър избор, а придружени с бутилка бяло вино те карат да забравиш бързо за умората от четиричасовия полет до Малага.

След вечерята следва разходка из нощна Малага, която съвсем не бърза да заспива, улиците към полунощ са пълни с хора, дори и с родители с бебешки колички.

Фунийка със сладолед за разходката е много добра идея.

Андалусия, освен да заспива късно, не обича да се буди рано, но все пак е добре да закусим преди 9-10 часа, че да можем да се насладим и на обяда.

За закуска препоръчвам силно  Churrería La Malagueña - чудесно местенце за чурос, както е ясно от името на заведението и където закусват и местните.

Разходката из централните улички на Малага ни отвеждат до Катедралата, издигната е между  1528 г. и 1782 г.  на мястото на стара джамия. 

Точно там край катедралата е историческият център на града, с интересни улички, площадчета и множество заведения.

Стигаме и до родната къща на Пабло Пикасо (Casa Natal), която се намира на красив площад – Plaza de la Merced, северно от катедралата.

Не пропускаме и Римския амфитеатър, който се намира в подножието на замъка Алказаба. Театърът е построен през І век пр.н.е. при управлението на император Август и е бил използван до III век;

И така неусетно идва време за обяд и в El Pimpi този път имаме запазена маса.

Поръчваме си прословутото испанско ястие с произход точно Андалусия Rabo de toro или яхния от опашка на бик - без да имам база за сравнение, смея да твърдя, че ястието, което опитахме, беше на високо ниво. 

Завършваме естествено с десерт и сме готови да потеглим за следващата ни спирка.

Малага много ни хареса и с голямо удоволствие бихме се върнали отново.

На път за Гранада, се отбиваме в Нерха, селцето от детския испански филм „Синьо лято“, любим на всеки от моето поколение. Околностите на Нерха са плътно застроени с ваканционни селища и са далеч от романтичните спомени от филма, но пък навлезеш ли в сърцето на селцето, няма как да не се върнеш десетилетия назад и да не те обхване носталгично настроение.

Южна Испания има досадния навик да става доста гореща следобед дори и през март и това време е идеално за придвижване от град до град с климатик в колата.

И така стигаме до Гранада - този мистичен град в подножието на планината Сиера Невада, е бил столица на мавритански царство от 13-ти до 15-ти век. 

Тук хотелът ни се намира в Albaicín (старият арабски квартал), което отчитаме като грешка, тъй като тесните, калдъръмени улички са много трудни за придвижване както с кола, така и пеш. Но за следващия път ще знаем и ще си вземем хотел някъде около Катедралата. Неудобството от придвижването обаче е компенсирано от красотата на живописните малки улички и бели къщи и от близостта на площадчето пред църквата Сан Никола, откъдето се открива невероятна гледка към Alhambra и планината Сиера Невада.

На другия ден се отправяме към основната ни цел в Гранада – дворецът  Alhambra. За да влезеш безпроблемно, задължително си купи билет предварително на alhambra.org. Построен през 14 век изцяло в ислямски стил с типичните белези на религията и културата, това е единственият в света запазен в своя цялостен блясък дворцов комплекс на мавърската династия Насриди. След прогонването на маврите от испанските земи, дворецът е позабравен до към 20 век, когато се превръща в музей, който ежегодно привлича изключително голям поток от любопитни туристи. И няма как да е по друг начин – дворцовият комплекс може да бъде декор на арабска приказка. Състои се от дворец с уникални орнаменти по стените и таваните (като на мен лично не ми хареса липсата на каквото и да било обзавеждане), джамия, красиви градини и шадравани, фигурални елементи и вековни дървета и всичкото това – обградено с величествена крепостна стена.

Изморени от обиколката, спираме да се подкрепим.

Тръгваме си от Гранада и на път за Кордоба се отбиваме в малкото селце Zuheros. Белите къщи на селото се виждат отдалече, високо над пътя. Отбивката е само 6 километра. Освен с гледките и малък замък, това селце е известно и с ресторантчето си, което на пръв поглед изглежда невзрачно и занемарено и не бихме възлагали големи очаквания, но след като опитахме храната, си дадохме сметка, че бивши и настоящи звезди на „Реал Мадрид“, Том Круз и Дейвид Бекъм не са идвали до тук само за едната гледка. Снимките на собственика на ресторанта със завиден брой знаменитости е безспорна атестация за високото качество на всичко приготвено в заведението.

След вкусния обяд продължаваме към Кордоба, където се настаняваме току до основния експонат на открито в града - La Mezquita. La Mezquita означава джамия, но всъщност е стара вестготска базилика, върху която е построена джамия, в която пък по-късно е построена католическа катедрала.

Никой не знае кога е строена базиликата, но мюсюлманите я купуват заедно със земята под нея и в периода 768 - 991 г. кипи строеж, подчинен като че ли на едно-единствено желание: да направим нещо, което да кара хората и след хиляда години да онемяват, когато го видят.

Точно зад Катедралата се намира триумфална арка, която води римския мост над река Гуадалкивир.

Разхождахме се почти безцелно из града и стигнахме и до Plaza de la Corredera, старият градски площад, на който някога са се намирали кметството и затворът, а днес са се разположили множество заведения.

Кордоба се счита за град, който е спасен от Свети Рафаел. Има много скулптури, посветени на покровителя на града.

Докато се разхождаме, много ресторанти привличат окото ни, но още е рано за вечеря и ще изчакаме. 

През това време влизаме в Casa de Pedro Ximenez и се вземаме бутилка вино от традиционния за Андалусия сорт грозде, който влиза в състава на световноизвестните испански вина херес и малага.

Изборът ни на ресторант не е впечатляващ, но не мога да кажа и че сме разочаровани или поне аз със сигурност не бях от избора ми на салата, в която се съчетаваха на пръв поглед несъвместими съставки – риба, портокали, червен лук, маслини и ядки.

На следващата сутрин потегляме към Севиля. 

Според легендата Севиля е основана от Херкулес. Когато през 45 година пр.н.е. Юлий Цезар стъпва на тази земя, основава римска колония. Наричана е Хиспалис през римското владение и Исбилия в епохата на арабите. Кулминация в своята история достига след откриването на Америка от Колумб. Това е най-големият град в Южна Испания, градът на Кармен, Дон Жуан и Фигаро.

Два дни не ни стигнат да разгледаме Севиля, но пък не се отказваме да видим каквото можем. Първото нещо, което привлича погледите ни, след като намираме паркинг за колата, е катедралата на Севиля. Както La Mezquita в Кордоба, тя също е построена на мястото на джамия с основната разлика, че тук от джамията е останало само минарето - Ла Хиралда, най-емблематичната забележителност на Севиля. Това минаре е построено от арабите между 1184 и 1197г. и достига височина от 76 метра.  През 1568 г. християните добавят към минарето камбанария, каквато е ролята му и днес. Освен в третата по големина църква в света и първа по големина сред готическите църкви се озоваваш и на мястото, където лежат останките на Христофор Колумб. Според някои историци последното никак не е сигурно, но пък наскоро направен ДНК анализ го потвърждава.

   

Четвърти ден сме в Андалусия и е крайно време за фламенко. Оказва се, че точно до хотелчето, в което се настаняваме, има зала, в която се правят представления. Вземаме  си билети за тази по-скоро туристическа атракция,  отколкото автентично преживяване, но не съжаляваме и за минута от прекараното време. И сега едно от първите неща, които се сещам за прекарването ни в Андалусия е фламенко представлението.

Но до вечерта има време, сега е време за обяд и макар и далече от Валенсия, от където произхожда паелята, ние все пак сме в Испания и искаме да опитаме това прословуто ястие. Питаме в хотела дали могат да ни препоръчат място с истинска паеля и имаме късмет - от рецепцията ни упътват към заведение, далеч от туристическите места, в жилищен район, където наистина ни сервират превъзходна паеля.

Докато чакаме паелята да се сготви, ни поднасят уникално приготвен артишок за компания на превъзходното бяло вино. Паелята е невероятна, а десертът  поставя финалния щрих на обяда.

  

Накрая имаме и малко гостенче на масата – не си спомням откога не бях виждала врабче!

След обяда тръгваме към Plaza de España. Вървим по алеите на парка Мария Луиза и пред очите ни се редят едно след друго редки растения и дървета, фонтани и статуи. Най-забележителното място в парка без съмнение е площадът Испания. Великолепен архитектурен ансамбъл, чийто автор е архитектът Анибал Гонзалес, загражда в полукръг площада в диаметър 200 метра, като двата му края завършват с високи кули. От вътрешната част на този полукръг има воден канал, който пък носи другото име на този площад „Испанската Венеция“. На лицевата част на постройката чрез пана с керамични плочки са представени 54-те испански провинции, всяка със своите символи: герб, карта и фрагмент от някое изключително важно за нея историческо събитие.

  

Петък вечер е и след като излизаме от фламенко представлението към 9 часа попадаме сред плътен поток от хора по тесните, криволичещи улички. Тапас заведенията са препълнени, а отпред стоят и чакат или просто си говорят тълпи хора. Някак си успяваме да се вмъкнем в едно от тези заведения, поръчваме си по една бира накрак, докато не се освободи малка маса в ъгъла, която бързо заемаме. Следват традиционните тапас – хамон и сирене, придружени вече с бутилка чудесно вино. Последната ни вечер се оказва и най-хубава, прекарваме си чудесно и си обещаваме, че непременно ще се върнем в този магнетичен град.

На сутринта си тръгваме по тясната уличка на хотела, отбиваме се за закуска в заведение, което предишната вечер буквално се пръскаше по шевовете, а сега ни посрещна тихо  и спокойно с невероятно еспресо и току-що изпечени кроасани и потегляме към летището на Малага като по пътя ще се отбием в Ронда.

Севиля ни изпраща със златната си кула Торре дел Оро - емблема на Севиля, тя е получила това име защото в миналото е била покрита с позлатени плочки. Представлява част от старите крепостни стени на града и се намира на брега на реката. Построена е през 1220г.  Вече в християнски времена в нея се е помещавало седалището на морската администрация. В наши дни подслонява музея на корабоплаването.

Ронда е задължителна спирка по пътя от Севиля към Малага. Уникалното местоположение на Ронда е това, което го прави неповторим. Градът се намира в планинска местност на 723 м. надморска височина, от двете страни на река Гуадалевин, която е издълбала величествения каньон Ел Тахо. Дълбочината на каньона достига до 120 м. Емблематичният за града мост Puente Nuevo (Новият мост) е прекрасно инженерно творение на архитекта Хосе Мартин де Алдехуела. Строежът на Puente Nuevo е започнал през 1751 г. и е продължил до 1793 г. Височината на моста е 98 м. и свързва мавританската част с новите квартали. Ронда е и мястото, където се намира една от най-старите арени за бикоборство, където се е подвизавал известният тореадор Педро Ромеро.

Разхождаме се по уличките на стария град, които присъстват и на страниците на "За кого бие камбаната" на Хемингуей и си спомням стиховете на Джон Дън, които имаме нужда да си припомняме по-често:

“Човекът не е Остров, вътре в себе си затворен;

Човекът има връзка с Континента, той е част от всичко друго;

отмъкне ли Морето буца Пръст, по-малка става територията на Европа,

както ако откъсне Полуостров цял или събори Замък

на твой приятел или твоя собствен Замък;

всяка човешка смърт ме намалява,

аз съм част от цялото Човечество;

и затова недей да питаш за кого бие камбаната:

камбаната бие за теб.“

Джон Дън .